История на възникването на Копривщица
Според известните исторически данни Копривщица е младо селище. Разкритите в нейното землище следи от живот през Античността и Средновековието свидетелстват, че в по-ранните исторически епохи местността служи за преминаване и временно обитаване. В околностите на града са запазени следи от римски път. Разкрити и изследвани са и внушителните зидове на тракийски тюрзис (лятна резиденция на тракийски владетел) в местността Смиловене.
За историята на Копривщица като населено място се говори едва след падането на България под османска власт. Откритите и проучени през последните години турски документи показват, че селището възниква в пазвите на Средна гора към края на XV и началото на XVI в. В тежките времена под чуждо иго то изиграва важна роля в родната история, превръщайки се в огнище на българския дух, в средище на просвета, книжнина и занаяти с водеща роля в борбите за независимост на българския народ. Градчето е забележително, както със своите природни дадености, така и със своето историческо и културно наследство.
За произхода на името на Копривщица повече от век и половина се водят спорове и се предлагат различни хипотези. Една от тях е свързана с народната етимология „куп речици”. Поддръжниците ѝ смятат, че множеството малки реки, вливащи се в Тополница стават причина за името на града. Някои автори изказват други становища, свързващи името на града с гръцкото „копрос“ – торище, бунище или с латинското „коприре“ – скривам, укривам. Основанията за подобни предположения се подкрепят с аргументите, че в миналото из обширните пасища в тази местност лятно време пасат многобройни стада добитък, или че в тежките времена селището дава убежище на преселници – бежанци. Отхвърляйки тези мнения някои наши и чужди учени смятат, че името може да бъде изведено само от българската дума коприва. Според тях названието Копривщица е типично речно по строежа си и първоначално това име ще да е носела някоя от реките, които се вливат в река Тополница – вероятно Бяла река.
Изолираната в сърцето на Средна гора котловина предлага на многобройните свободолюбиви заселници естествено убежище, а обширните пасища на планинската местност дават възможност за отглеждането на многочислени стада. Съществуват предания, които се подкрепят от запазените документи, според които някои от първите заселници на Копривщица са овчари, намерили благоприятни условия за развитието на скотовъдството тук.
Важен и интересен момент от ранната история на града са привилегиите, с които се ползва местното население в мрачните времена на турското господство над българските земи. Те са предоставени на копривщенци със специални султански фермани, чиито автентичен текст не е достигнал до наши дни, нито в оригиналния си вид, нито в препис. Тези привилегии често са украсени с легендарен оттенък. Заслугите за получаването на първия ферман преданията приписват на една красива българска болярка от село Рила, която, прогонена от завоевателите, пристига в Копривщица, придружавана от своята свита. Благодарение на личното си обаяние тя успява да измоли от султана определени привилегии за жителите на селището. Така според преданията се обяснява и смисълът на турското название на селището Аврат алан, означаващо ‘Женска поляна’. След като първият султански ферман губи своята давност, е издействан нов от друг легендарен копривщенски герой – Балабан, който взима участие във военните походи на турците и се проявява с особено мъжество, забелязано и възнаградено от турските военачалници.
Макар текстовете на споменатите султански фермани да са изгубени през годините, съществуват други турски документи, чието изследване показва, че в онези времена Копривщица е част от именията на Михр-и мах султан – турска принцеса, дъщеря на султан Сюлейман Великолепни. Принцесата владее Копривщица с околностите ù като частно пожизнено имение, наречено мюлк, което по-късно превръща във вакъф – владение, предназначено за издръжката на религиозно, просветно или благотворително заведение. Някои съвременни изследователи смятат, че именно поради този свой статут Копривщица придобива известните от преданията облекчения и свободи, отличаващи жителите ù от останалата подвластна на султана рая. В онези мрачни времена копривщенци имат правото на местно самоуправление, разрешено им е да носят оръжие, облекчени са в данъчно отношение, могат свободно да се занимават със скотовъдство. Някои от тях търгуват с овце в Цариград и други големи градове на империята. Според преданията турците нямат право да се заселват в града и да минават през него, яздейки подковани коне. Всички тези привилегии се превръщат в един от основните фактори за ранното икономическо и духовно развитие на Копривщица, за запазването на българския дух и традиции на населението тук.
С течение на времето градчето се развива като един от процъфтяващите стопански и занаятчийски центрове. От средите на копривщенските овчари и кехаи се издигат заможни граждани – джелепи (търговци на добитък) и бегликчии (събирачи на данъка беглик – десятък от дребния добитък), които взимат все по-активно участие в благоустрояването, в икономическото и културното развитие на селището.
На основата на главния поминък на местните жители – скотовъдството, в Копривщица се развиват различни занаяти. Като най-доходен от тях към средата на ХІХ в. изпъква абаджийството – производството на дебел вълнен плат, наричан аба, и изработването на облекла от тази материя. Копривщенските абаджии са и търговци гурбетчии. Те прекарват по-голямата част от годината в дълги пътешествия из големите търговски центрове на Османската империя, Европа, Азия и Африка, за да продават произведените от тях и от жените им стоки. Поради това абаджиите се превръщат в носители на разнообразни нововъведения в бита, в обществения и културния живот на Копривщица.
