В красив копривщенски двор, под сенките на високи борове и кичести вишни, е стаена малка синя къща. Тук любителите на поезията и изящното слово и до днес тръпнат пред неувяхващата красота на Дебеляновите стихове.
Двукатната синя къща, оградена с високи каменни зидове, е строена от дядото на поета през 1830 г. Къщата създава топло усещане за домашен уют с предназначеното за зимния сезон приземие и обширния открит чардак, използван от семейството през лятото. Неповторимата атмосфера на този дом, където преминават детските години на Димчо Дебелянов, е запечатана по незабравим начин в неговите стихове:
„Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом с белоцветните вишни…”
Димчо Дебелянов е роден тук през 1887 г. Той е последното (шесто) дете в семейството на копривщенския абаджия Вельо Дебелянов. Получава образованието си в родния си град, в Пловдив, Ихтиман и София. Твърде млад се запознава с творчеството на руските поети Пушкин и Блок, чете с увлечение стиховете на Пенчо Славейков, потапя се в новата атмосфера на френските символисти от края на ХІХ и началото на ХХ в. Под въздействието на великите образци на световната поезия младият Дебелянов се оформя като талантлив и модерен за времето си поет. За пръв път негови творби се появяват в печата през 1906 г. Високата ерудиция на младия поет, неговата нежна чувствителност са втъкани в цялостното му литературно творчество – прозаически произведения, литературни есета, преводи, епистоларно наследство. Но най-завладяваща и най-проникновена до днес остава лириката на Дебелянов, носеща отпечатъка на богата чувствителност и дълбок вътрешен трагизъм, породен от тежкия житейски път на самотна, неутолимо търсеща личност.
По време на Първата световна война, едва 29-годишен, Димчо Дебелянов пада убит на фронта близо до Демир Хисар на 2 октомври 1916 г. През 1931 г. членовете на кръжеца “Живо слово”, близки приятели на Д. Дебелянов пренасят костите му в родния му град. А през 1934 г. над неговия гроб, намиращ се в църковния двор, е поставен изразителен паметник на Димчовата майка, очакваща “в кротък унес” завръщането на своя син. Паметникът е творба на големия български скулптор Иван Лазаров.
Родният дом на поета е възстановен през 1957 г., а на следващата година е превърнат в музей. Атмосферата на старата копривщенска къща, заедно с оригиналните Димчови вещи, книги и ръкописи са още едно докосване до вътрешния интимен свят на твореца. В пропитата със спомени тишина на този дом сякаш още по-силно въздействат носталгичните Димчови стихове:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те посрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтарящ: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона.
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
е мойто слънце своя път измина…
О, скрити вопли на печален странник
напразно спомнил майка и родина!
